За Япония — като за Япония

Обувките и проблемите, които са се събрали в тях, напират да подскажат нещо, което и отпосле ще има да ми мъти главата. Японците не обичат да живеят разпищолено, те живеят много скромно, много чисто и не зная дали много ще сбъркам, ако кажа: някъде на границата между оскъдното и достатъчното — взето като най-строга, премерена с японска точност мярка. Там, където върви границата между достатъчния минимум и малкото, загатнато излишество, там, в тоя пояс на жизнените стандарти трябва да търсим японеца и държавата му. И той засега няма никакво намерение да се премества оттам. Само че с това неразгадаемо, поне за мен, споразумение между държавата и японеца се е стигнало да едно изумително съгласие — тя е богата и силна, а той скромен, до немай къде скромен и непретенциозен към онова, което тая държава му дава. И японецът не й се сърди — напротив, той е щастлив, когато държавата му е силна и велика. И е готов на всичко тая държава да е още по-силна и по-велика. Затова прави само онова и точно онова, което един неин поданик трябва да прави — да работи, да работи и пак да работи. И как, боже мой, работи тоя японец!… Ала пак бързам. Забравих, че тая ябълка — Япония, е много хлъзгава, иска ти се наведнъж да я налапаш, а тя е като японска мома — мила, нежна, любезна, но в никакъв случай няма да легне с тебе от пръв поглед…

Да мръднем малко по-нагоре от обувките — към чорапите, панталоните, роклите, саката и блузите. Но да караме подред…

Аерогарата в един град е особено място. Хора от всякакви рангове и човешки теста минават оттука — спират за час, хване ги онзи ръкав, едни поема, други връща. Японците не проверяват багажа на пътниците — все едно откъде идват те. Но и не пускат всекиго, на когото му е дошло на ума да се пошляе по красивите и богати японски улици, или пък му се е приискало срещу зелен долар да му се изстъпва гейша. Аз самият, преди да тръгна за Япония, имах известни проблеми. От посолството в София доста разпитваха защо отивам в Япония, при кого, за колко време, какво точно ще правя, все въпроси, на които ние, българите, твърде не обичаме да отговаряме. А и най-често не можем. Ние обичаме да си тръгнем в командировка, па като стигнем, там вече ще решим къде, какво и как… Ако бях написал в документите: тъй и тъй, ще зяпам по улиците и ще пиша книга, кой знае какво щяха да си помислят — нали такива зяпачи като мене написаха такива едни книги, които от Япония се възхищават, а японеца все нещо смешен го изкарват. Ала по такива видимо причини в Япония няма скитници — тия брадясали юначаги, с огромни раници на гърба, с транзистори по-големи от раниците им и с една миризма около тях — на непрано и некъпано, пет такива да влязат в Токио, стигат му да се хване за носа и да закиха. Представяте ли си един японец, който е хванал късото си носленце да киха и да се мръщи? Аз не мога — една намръщена Япония не мога да я представя. Затова тя няма нито свое производство битници, нито вносно пуска на пазара си… А да сте чули някой да е обвинил Япония, че е затворена страна, че е негостоприемна, че потиска правата на човека?…